Как свети Йероним се изправи пред прекомерния си гняв

Свети Йероним беше известен с това, че ругае хората и плюе гневни коментари, но именно неговото покаяние го спаси.
Гневът е чувство и само по себе си не е греховно. Възможно е също така гневът да ни подтикне да направим нещо героично и да отстояваме тези, които са преследвани.
Въпреки това е много по-лесно да оставим гнева да ни погълне и следователно думите ни вече не отразяват нашата християнска вяра.

Свети Йероним знаеше това твърде добре, тъй като беше известен със своя прекомерен гняв. Той не се гордееше с гнева си и често съжаляваше за думите си веднага след като ги изрече.

Действията на хората лесно биха могли да го предизвикат и дискусиите му с други учени не бяха приятни.

Защо тогава свети Йероним беше канонизиран за светец, ако беше толкова ядосан човек, широко известен със своите обидни думи?

Папа Сикст V мина пред една картина на св. Йероним, която държи скала, и коментира: „Прав си да носиш този камък, защото без него Църквата никога не би те канонизирала“.

Сикст се позовава на практика на св. Йероним да се бие с камък всеки път, когато е бил изкушен, или като компенсация за греховете си. Знаеше, че не е съвършен и ще пости, ще се моли и често ще вика към Бог за милост.

Оказал се така, както бях изоставен от силата на този враг, хвърлих се с дух в краката на Исус, къпейки ги със сълзите си и укротих плътта си, като постих седмици наред. Не ме е срам да разкрия своите изкушения, но ме боли, че вече не съм това, което бях. Често съчетавах цели нощи с дни, плачех, въздишах и биех гърди, докато се върне желаното спокойствие. Страхувах се от самата килия, в която живеех, защото беше свидетел на лошите внушения на врага ми: и като бях ядосан и строго въоръжен срещу себе си, отидох сам в най-тайните части на пустинята и дълбока долина или стръмна скала, това беше място на молитвата си, там хвърлих този окаян чувал на тялото си.

В допълнение към тези физически терзания, които той си е нанесъл, той се е посветил и на изучаването на иврит, за да потуши многото изкушения, които биха го нападнали.

Когато душата ми пламна от лоши мисли, за да покоря плътта си, станах учен на монах, който беше евреин, за да науча от него еврейската азбука.

Свети Йероним би се борил с гняв до края на живота си, но всеки път, когато паднеше, той викаше към Бог и правеше каквото може, за да подобри думата си.

Можем да се поучим от примера на св. Йероним и да изследваме живота си, особено ако сме склонни към гняв. Съжаляваме ли за този гняв, който наранява другите? Или сме горди, не желаем да признаем, че сме сгрешили?

Това, което ни отделя от светците, не са нашите грешки, а способността ни да искаме прошка от Бог и другите. Ако направим това, имаме много повече общи неща със светиите, отколкото бихме могли да очакваме