Коментар за литургията от 7 февруари 2021 г. от дон Луиджи Мария Епикоко

„И след като напуснаха синагогата, веднага отидоха в къщата на Симон и Андрей, в компанията на Яков и Йоан. Свекървата на Симоне беше в леглото с треска и веднага му казаха за нея ”. 

Прецизното начало на днешното Евангелие, което свързва синагогата с къщата на Петър, е красиво. Това е малко като да кажем, че най-големите усилия, които полагаме в опита на вярата, е да намерим пътя си към дома, към ежедневието, към ежедневните неща. Твърде често вярата изглежда остава вярна само в стените на храма, но не се свързва с дома. Исус напуска синагогата и влиза в дома на Петър. Именно там той намира преплитане на взаимоотношения, което го поставя в състояние да се срещне с човек, който страда.

Винаги е красиво, когато Църквата, която винаги е преплитане на взаимоотношения, прави възможна конкретната и лична среща на Христос, особено с най-страдащите. Исус използва стратегия за близост, която идва от слушането (те са му говорили за нея), а след това се приближава (приближава) и се предлага като опорна точка в това страдание (той я вдигна, като я хвана за ръка).  

Резултатът е освобождение от онова, което е измъчвало тази жена, и последващото, но никога предсказуемо обръщане. Всъщност тя лекува, като напуска позицията на жертва, за да заеме позата на главния герой: „треската я напусна и тя започна да им служи“. Служението всъщност е форма на протагонизъм, наистина най-важната форма на протагонизъм на християнството.

Неизбежно е обаче всичко това да доведе до все по-голяма слава, с последваща молба за изцеление на болните. Исус обаче не позволява да бъде затворен само в тази роля. Той дойде преди всичко да оповести Евангелието:

«Да отидем другаде за съседните села, за да мога и аз да проповядвам там; за това всъщност дойдох! ».

Дори Църквата, макар да предлага цялата си помощ, е призвана преди всичко да провъзгласява Евангелието и да не остане в затвора в единствената благотворителна роля.