Необяснимо изцеление на Силвия Буси в Меджугорие

Казвам се Силвия, аз съм на 21 години и съм от Падуа. На 4 октомври 2004 г. на 16-годишна възраст установих, че в рамките на няколко дни не мога да ходя повече и бях принуден да остана в инвалидна количка. Всички резултати от клиничните тестове бяха отрицателни, но никой не знаеше кога и дали ще започна да ходя отново. Аз съм единствено дете, имах нормален живот, никой не очакваше да мине през толкова тежки и болезнени моменти. Родителите ми винаги са се молели и са молили за помощта на Дева Мария, за да не ни остави на мира в това мъчително изпитание. В следващите месеци обаче се влоших, отслабнах и започнаха епилептични припадъци. През януари майка ми се свърза с свещеник, който последва молитвена група, много посветена на Дева Мария, и всеки три от нас всеки петък ходехме на броеница, литургия и обожание. Една вечер, точно преди Великден, когато службата свърши, една жена се приближи и сложи медал на Дева Мария в ръцете ми, казвайки ми, че е била благословена по време на явяването в Меджугорие, тя има само един, но в този момент тя повярва че най-много ми трябваше. Взех го и веднага щом се прибрах го сложих около врата си. След празниците се обадих по телефона на директора на моето училище и имах програмите на класа, който посещавах, на третата научна гимназия и в месеците април и май учех. Междувременно през май родителите ми започнаха да ме водят на броеница и на светата литургия всеки ден. Отначало го почувствах като задължение, но след това започнах да искам да отида и аз, защото когато бях там и се молех, намерих известна утеха в напрежението, породено от факта, че не мога да правя неща като другите си връстници.

През първата половина на юни взех изпити в училище, издържах ги и в понеделник, 20 юни, когато физиатът ми каза, че трябва да придружи майка си в Меджугорие, инстинктивно я попитах дали може да ме вземе със себе си! Тя отговори, че ще разпита и след три дни вече бях в автобуса за Меджугорие с баща ми! Пристигнах сутринта на петък, 24 юни 2005 г .; през деня следвахме всички служби и имахме срещата с прозорливия Иван, същия, който по-късно щеше да се появи на връх Подбродо. Вечерта, когато ме попитаха дали искам да отида в планината, отказах да обясня, че инвалидната количка на планината не може да се качи и не исках да смущавам другите поклонници. Казаха ми, че няма проблеми и че ще се редуват, затова оставихме инвалидната количка в подножието на планината и ме вдигнаха, за да ме заведат на върха. Беше пълно с хора, но успяхме да преминем.

Пристигайки близо до статуята на Мадоната, ме накараха да седя и аз започнах да се моля. Спомням си, че не се молех за мен, никога не съм поискал благодатта да мога да ходя, защото ми се стори невъзможно. Молех се за други, за хора, които по това време изпитваха болка. Спомням си, че тези два часа молитва отлетяха; молитва, която наистина изпълних със сърцето си. Малко преди явяването, моят ръководител на групата, седнал до мен, ми каза да попитам всичко, което искам на Дева Мария, тя ще слезе от небето на земята, ще бъде там, пред нас и ще слуша всички еднакво. Тогава помолих да имам сили да приема инвалидната количка, бях на 17 години и бъдещето в инвалидна количка винаги ме е плашило много. Преди 22.00 вечерта имаше десет минути мълчание и докато се молех бях привлечен от петна светлина, която видях отляво. Беше красива, спокойна, приглушена светлина; за разлика от светкавиците и фенерчетата, които продължиха и изключваха непрекъснато. Около мен имаше много други хора, но в онези моменти беше всичко тъмно, имаше само онази светлина, която почти ме изплаши и повече от веднъж отнех очи, но после от ъгъла на окото ми беше неизбежно види. След явяването при невидимия Иван, светлината изчезна. След превода на посланието на Дева Мария на италиански език, двама души от моята група ме взеха да ме свалят и аз паднах назад, сякаш съм припаднал. Паднах и ударих главата, шията и гърба си по тези камъни и не направих нито една драскотина. Спомням си, че сякаш бях на мек, уютен матрак, а не на онези твърди и ъглови камъни. Чух много сладък глас, който ме успокояваше, успокояваше ме, като ме гушкаше. Веднага започнаха да ми хвърлят вода и ми казаха, че хората и някои лекари спряха да се опитват да усетят пулса и дъха ми, но нищо, нямаше признаци на живот. След пет до десет минути отворих очи, видях баща ми да плаче, но за първи път от 9 месеца почувствах краката си и така избухнали в сълзи си казах треперещ: "Излекуван съм, ходя!" Станах, сякаш това беше най-естественото нещо; веднага ми помогнаха да сляза в планината, защото бях много развълнуван и се страхуваха, че ще се нараня, но когато стигнах до подножието на Подбродото, когато се приближиха до инвалидната количка, отказах го и от този момент започнах да ходя. В 5.00 на следващата сутрин изкачвах Крижеваца сам с краката.

Първите дни, когато ходих, мускулите на краката ми бяха отслабени и атрофирани от парализа, но не се страхувах да падна, защото се чувствах подкрепен от невидими нишки зад мен. Не бях ходил в Медугоре с инвалидна количка, мислейки, че мога да се върна с краката си. За първи път отидох там, беше красиво не само заради благодатта, която получих, но и за атмосферата на спокойствие, спокойствие, спокойствие и голяма радост, които дишаш там. В началото никога не съм давал отзиви, защото бях много по-срамежлив от сега и тогава имах много пристъпи, подобни на епилептици през деня, дотолкова, че през септември 2005 г. не успях да продължа да посещавам четвъртата гимназия. В края на февруари 2006 г. отец Любо беше дошъл да проведе молитвено събрание в Пиосаско (ТО) и ме помолиха да отида и да дам показания. Поколебах се малко, но накрая отидох; Свидетелствах и се молех на С. Росарио. Преди да тръгна, отец Любо ме благослови и се помоли няколко мига над мен; в рамките на няколко дни всички кризи напълно изчезнаха. Сега животът ми се промени и то не само защото съм физически излекуван. За мен най-голямата благодат беше да открия Вярата и да знам колко любов имат Исус и Дева Мария за всеки от нас. С обръщането сякаш Бог запали огън вътре в мен, който трябва постоянно да се подхранва с молитва и Евхаристия. След това някой вятър ще ни духа, но ако е добре захранван, този огън няма да изгасне и безкрайно благодаря на Бога за този огромен дар! Сега в моето семейство всеки проблем, с който се сблъскваме със силата на броеницата, която се молим и трите заедно всеки ден. Вкъщи сме по-спокойни, щастливи, защото знаем, че всичко е по волята на Бог, на когото имаме пълно доверие и сме изключително щастливи, че той и Дева Мария ни ръководят. С това свидетелство искам да благодаря и похваля на Дева Мария и Исус също за духовното обръщане, което се случи в моето семейство и за усещането за мир и радост, които ни дават. Искрено се надявам всеки от вас да почувства любовта на Дева Мария и към Исус, защото за мен това е най-красивото и важно нещо в живота.