Смъртта не е краят

В смъртта разделението между надежда и страх е непоправимо. Всеки от чакащите мъртви знае какво ще се случи с тях в момента на окончателното решение. Те знаят дали телата им ще бъдат възкресени до смърт или живот. Тези, които се надяват, се надяват със сигурност. Тези, които се страхуват, се страхуват с еднаква сигурност. Всички знаят какво са избрали свободно в живота - небето или ада - и знаят, че е минало времето, за да направят друг избор. Христос Съдията е произнесъл съдбата им и тази съдба е запечатана.

Но тук и сега пропастта между надежда и страх може да бъде пресечена. Не трябва да се страхуваме от края на този земен живот. Не е нужно да живеем в ужас от това, което идва, след като затворим очите си за последен път. Колкото и да бягаме от Бога, без значение колко често сме избирали срещу него и неговите пътища, все още имаме време да направим друг избор. Подобно на блудния син, можем да се върнем в дома на бащата и да знаем, че той ще ни посрещне с отворени обятия, превръщайки страха ни от смъртта в надежда за живот.

Страхът, който много от нас изпитват, когато се сблъскаме със смъртта, разбира се, е естествен. Ние не сме създадени за смърт. Ние сме създадени за цял живот.

Но Исус дойде да ни освободи от страха ни от смъртта. Любящото послушание, което той предложи на кръста, изкупва нашите грехове и отвори вратите към небето за всички, които го следват. Но това промени и самото значение на смъртта за онези, обединени с него. „Той превърна проклятието на смъртта в благословия“, превръщайки смъртта във вратата, която води към вечен живот с Бога (CCC 1009).

Тоест, за тези, които умират от благодатта на Христос, смъртта не е уединен акт; това е „участие в смъртта на Господа“ и когато умираме с Господа, ние също се издигаме с Господа; ние участваме в неговото възкресение (CCC 1006).

Това участие променя всичко. Литургията на Църквата ни напомня за това. „Господи, за твоите верни хора животът се промени, не свърши“, чуваме свещеникът да казва по време на погребалните маси. "Когато тялото на нашия земен дом лежи в смъртта, ние получаваме вечен дом на небето." Когато знаем, че смъртта не е краят, когато знаем, че смъртта е само началото на вечната радост, на вечния живот и на вечното общение с Онзи, когото обичаме, надеждата разсейва страха. Кара ни да искаме смърт. Кара ни да копнеем да бъдем с Христос в свят, в който няма страдание, болка или загуба.

Знаейки, че смъртта не е краят ни кара да искаме нещо друго. Кара ни да искаме да споделяме надеждите си с други.

Светът ни казва да ядем, пием и да се забавляваме, защото утре можем да умрем. Светът вижда смъртта като край, като следва само тъмнина. Църквата обаче ни казва да обичаме, да се жертваме, да служим и да се молим, за да можем да живеем утре. Той вижда смъртта не толкова като край, а като начало и ни тласка двамата да останем в благодатта на Христос и да го помолим за благодат за това.