Меджугорие: прозорливата Вика ни разказва някои тайни за виденията

Янко: И така се появи третата сутрин, това е денят на третото виждане. Емоцията, както веднъж ми казахте, нарастваше все повече и повече, защото по този повод, както казвате, наистина се забавлявахте с Мадоната. Следователно бяхте ли още по-спокойни?
Вика: Да, разбира се. Но все още имаше страдания, защото никой още не знаеше какво се случва и какво ще се получи от това.
Янко: Може би сте били озадачени дали да отидете там или не?
Вика: Изобщо не! Това не. Не можехме да чакаме шест следобед. През деня побързахме навсякъде, за да можем да отидем до там.
Янко: Значи и ти си ходил този ден?
Вика: Разбира се. Бяхме малко уплашени, но Дева Мария ни привлече. Щом тръгнахме, внимавахме къде да го видим.
Янко: Кой отиде на третия ден?
Вика: Ние сме и много хора.
Янко: Кой си ти?
Вика: Ние сме визионери и хора.
Янко: И ти дойде и Мадона не беше там?
Вика: Но изобщо нищо. Защо тичате? Първо тръгнахме по пътеката нагоре по течението на къщите, гледайки дали се появява Мадоната.
Янко: А виждал ли си нещо?
Вика: Но като нищо! Много скоро имаше три пъти светкавица светлина ...
Янко: И защо тази светлина? Това е един от най-дългите дни в годината; слънцето е високо високо.
Вика: Слънцето е високо, но Мадоната със светлината си искаше да ни покаже точката къде се намира.
Янко: А кой видя тази светлина?
Вика: Мнозина са го виждали. Не мога да кажа колко. Важно е ние, визионерите, да сме го виждали.
Янко: Виждали ли сте само светлината или нещо друго?
Вика: Светлината и Мадоната. И какво би ни послужила само светлината?
Янко: Къде се намираше Дева Мария? на същото място като първите два дни?
Вика: Изобщо не! Беше на съвсем различно място.
Янко: По-висока или по-ниска?
Вика: Много, много по-високо.
Янко: И защо?
Вика: Защо? Отиваш и питаш Мадоната!
Янко: Маринко ми каза, тъй като онзи ден беше с теб, че всичко се е случило под скала, където има стар дървен кръст. Може би на стар гроб.
Вика: Не знам нищо по въпроса. Никога не съм бил там преди или след.
Янко: Добре. И какво направи, когато го видя, както казваш?
Вика: Тичахме, сякаш имаме крила. Там има само тръни и камъни; изкачването е трудно, стръмно. Но тичахме, летяхме като птици. Всички бягахме, ние и хората.
Янко: Значи имаше хора с теб?
Вика: Да, вече ви казах.
Янко: Колко души имаше?
Вика: Кой го преброи? Говореше се, че е имало над хиляда души. Може би повече; със сигурност много повече.
Янко: И в знака на светлината всички ли бягате там?
Вика: Първо нас и хората зад гърба ни.
Янко: Спомняш ли си кой пръв дойде при Мадоната?
Вика: Мисля, че Иван.
Янко: Кой Иван?
Вика: Иванът на Мадоната. (Става дума за сина на Станкой.)
Янко: Радвам се, че първи е стигнал той, който е мъж.
Вика: Добре е; радвайте се и вие!
Янко: Вика, просто казах това като на шега. По-скоро ми кажи какво си направил, когато си станал.
Вика: Малко се разстроихме, защото Иванка и Миряна отново се почувстваха малко болни. След това се посветихме на тях и всичко мина бързо.
Янко: А какво правеше междувременно Мадона?
Вика: Нямаше го. Започнахме да се молим, а тя се върна.
Янко: Как изглеждаше?
Вика: Както предишния ден; сам, още по-щастлив. Прекрасно, усмихнато ...
Янко: Значи, както казахте, поръсихте ли го?
Вика: Да, да.
Янко: Добре. Това е много интересно за мен. Защо го поръсихте?
Вика: Не знаеш как точно се случи. Никой не знаеше със сигурност кой е. Кой каза това и кой каза това. Никога досега не бях чувал, че Сатана също може да се появи.
Янко: Тогава някой си спомни, че Сатана се страхува от благословената вода ...
Вика: Да, вярно е. Много пъти съм чувал баба ми да повтаря: „Страхува се като дявола от светената вода“! Всъщност по-възрастните жени ни казаха да го поръсим с благословена вода.
Янко: И тази светена вода, къде я взе?
Вика: Но върви! Защо сега искате да сте индианец? Сякаш не знаех, че във всяка християнска къща има благословена сол и вода.
Янко: Добре е, Вика. Бихте ли ми казали кой е приготвил благословената вода?
Вика: Спомням си го, сякаш го видях в момента: майка ми го приготви.
Янко: И как?
Вика: И какво, не знаеш? Той сложи малко сол във водата, той просто го разбърка. Междувременно всички рецитирахме Символ на верую.
Янко: Кой донесе водата?
Вика: Знам: нашият Маринко и кой друг?
Янко: А кой го поръси?
Вика: Аз го поръсих сам.
Янко: Току що ти хвърли вода?
Вика: Наръсих го и казах на глас: «Ако сте Дева Мария, останете; ако не сте, отидете от нас ».
Янко: Ами ти?
Вика: Той се усмихна. Мислех, че й харесва.
Янко: И нищо не каза?
Вика: Не, нищо.
Янко: Какво мислиш: поне няколко капки паднаха върху нея?
Вика: Как не? Качих се и не я пощадих!
Янко: Това е наистина интересно. От всичко това бих могъл да извадя, че все още използвате благословената вода, за да поръсите къщата и околностите, както се използва и през детството ми.
Вика: Да, разбира се. Сякаш вече не сме християни!
Янко: Вика, това е хубаво и наистина съм щастлива от това. Искате ли да продължим?
Вика: Ние можем и трябва да го направим. В противен случай никога няма да стигнем до края.