Аз, атеист учен, вярвам в чудеса

Вглеждайки се в микроскопа си, видях смъртоносна левкемична клетка и реших, че пациентът, чиято кръв тествах, трябва да е умрял. Беше 1986 г. и изследвах голяма купчина „слепи“ проби от костен мозък, без да ми се казва защо.
Предвид злокачествената диагноза, реших, че става дума за дело. Може би скърбящо семейство съди лекаря за смърт, за която всъщност нищо не може да се направи. Костният мозък разказа история: пациентът направи химиотерапия, ракът влезе в ремисия, след това тя имаше рецидив, направи друго лечение и ракът влезе в ремисия за втори път.

По-късно научих, че тя все още е жива седем години след проблемите си. Случаят не беше за изпитание, но Ватиканът беше разгледан като чудо в досието за канонизацията на Мари-Маргерит д'Ювил. Никой светец не се е родил в Канада. Но Ватиканът вече беше отхвърлил случая като чудо. Нейните експерти твърдят, че тя не е имала първа ремисия и рецидив; вместо това те твърдят, че второто лечение е довело до първата ремисия. Това фино разграничение беше от решаващо значение: ние вярваме, че е възможно да се лекува при първа ремисия, но не и след рецидив. Римските експерти се съгласиха да преразгледат решението си само ако „сляп“ свидетел отново разгледа пробата и открие това, което видях. Моят доклад е изпратен до Рим.

Никога не бях чувал за процес на канонизация и не можах да си представя, че решението изисква толкова много научни съображения. (...) След известно време бях поканен да свидетелствам в църковния съд. Загрижен за това, което може би са ме попитали, донесох със себе си няколко статии от медицинската литература за възможността да преживеем левкемия, като подчертах основните стъпки в розово. (...) Пациентката и лекарите също свидетелстваха в съда и пациентът обясни как се е обърнала към д'Ювил по време на рецидива.
След повече време научихме вълнуващата новина, че д'Ювил ще бъде осветен от Йоан Павел II на 9 декември 1990 г. Монахините, открили каузата за освещаването, ме поканиха да участвам в церемонията. В началото се колебаех дали не искам да ги обидя: аз съм атеист и съпругът ми евреин. Но те с радост ни включиха в церемонията и не можахме да предадем привилегията лично да станем свидетели на признаването на първия светец на страната ни.
Церемонията беше в Сан Пиетро: там бяха монахините, лекарят и пациентът. Веднага след това срещнахме папата: незабравим момент. В Рим канадските постулати ми подариха подарък, книга, която промени коренно живота ми. Това беше копие на Позицио, цялото свидетелство за чудото в Отава. Той съдържаше болнични данни, преписи от препоръки. Той също съдържаше моя доклад. (...) Изведнъж с учудване разбрах, че моята медицинска работа е поставена във ватиканските архиви. Историкът в мен веднага си помисли: ще има ли и чудеса за минали канонизации? Също така всички изцеления и заболявания излекувани? Била ли е медицинската наука в миналото, както и днес? Какво видяха и казаха лекарите тогава?
След двадесет години и многобройни пътувания до архивите на Ватикана издадох две книги за медицината и религията. (...) Изследването открои поразителни истории за изцеление и смелост. Той разкри някои смущаващи паралели между медицината и религията по отношение на разсъжденията и целите и показа, че Църквата не е оставила науката настрана, за да се произнася по това, което е чудотворно.
Въпреки че все още съм атеист, вярвам в чудеса, изненадващи факти, които се случват и за които не можем да намерим никакво научно обяснение. Първият пациент е все още жив 30 години след като е бил докоснат от остра миелоидна левкемия и не мога да обясня защо. Но тя го прави.