Днешното Евангелие 29 февруари 2020 г. с коментар

От Евангелието на Исус Христос според Лука 5,27-32.
По това време Исус видя бивш служител на име Леви, седнал в данъчната служба, и му каза: „Следвай ме!“
Той, оставяйки всичко, стана и го последва.
Тогава Леви му приготви голям банкет в дома му. На масата седеше тълпа от бирници и други хора.
Фарисеите и техните книжници промърмориха и казаха на учениците си: "Защо ядете и пиете с бирници и грешници?"
Исус отговори: «Не здравите имат нужда от лекаря, а болните;
Не дойдох да призова праведните, а грешниците да се обърнат “.

Джулиана от Норич (между 1342-1430 куб.см)
Английски затворник

Разкрития на божествената любов, гл. 51-52
"Дойдох да се обадя ... грешници да се обърнат"
Бог ми показа джентълмен, който седи тържествено в мир и почивка; нежно изпрати слугата си да изпълни волята му. Слугата побърза да изтече от любовта; но, тук той падна в скала и беше сериозно ранен. (...) В слугата Бог ми показа злото и слепотата, причинени от падането на Адам; и в същия слуга мъдростта и добротата на Божия Син. В господаря Бог ми показа своето състрадание и жалост към нещастието на Адам, а в същия господар много високото благородство и безкрайната слава, на която човечеството се издига от Страстите и смъртта на Божия Син. Ето защо нашият Господ е много щастлив от собственото си падение [в този свят в своите Страсти] поради възвишението и пълнотата на щастието, което достига човечеството, което надминава със сигурност това, което бихме имали, ако Адам не беше паднал. (...)

Следователно нямаме причина да се мъчим, защото грехът ни причини страданията на Христос, нито каквато и да е причина да се радваме, тъй като именно неговата безкрайна любов го накара да страда. (...) Ако се случи така, че за слепота или слабост да паднем, нека веднага станем със сладкото докосване на благодатта. Нека се поправим с цялата си добра воля, като следваме учението на светата Църква, според сериозността на греха. Да отидем в Бога в любов; никога не се оставяме да се отчайваме, но дори не сме твърде безразсъдни, сякаш падането няма значение. Откровено признаваме своята слабост, знаейки, че няма да можем да задържим нито миг, ако не притежаваме Божията благодат. (...)

Редно е нашия Господ да желае, че ние обвиняваме и истинно и истинно признаваме своето падение и цялото зло, което следва, знаейки, че никога не бихме могли да го поправим. В същото време той иска да признаем честно и истинно вечната любов, която има към нас и изобилието на неговата милост. Виждайки и разпознавайки и двете заедно с неговата благодат, това е скромната изповед, която нашия Господ очаква от нас и която е негово дело в нашата душа.